Ако сте се чудили каква е историята за произхода на бетонните соц чудовища – този материал ще се постарае да ви даде изчерпателна информация.
Историята на панелките започва през 1905 година в Ливърпул. Местен инженер изобретява метод на строителство, който използва предварително изляти панели от бетон, вместо изливане на място. Технологията се използва тук-там из Англия, че дори и в други държави, но така и не добива популярност през следващите 50-на години.
За вида на много от столичните квартали обаче дължим повече на Франция, отколкото на Англия. До края на 40-те години жилищните сгради в Европа по правило са малки – над 5 етажа са изключения. Втората световна война води до голям жилищен проблем в някои френски градове – много сгради са унищожени и трябва бързо да се осигури подслон за хората. Най-голям е проблемът в Марсилия. Тухлите са скъп материал и бавен за строителство и производство, затова френските архитекти масово се ориентират към бетона.
Ле Корбузие е архитектът, който официално стартира сериозната стилова революция, но всъщност още много архитекти по времето работят в същата насока, а отделни проекти е имало и по-рано, включително и в Русия. Въпросната революционна концепция е тази за изграждането на големи блокове, където много на брой семейства да живеят заедно, споделяйки общи комунални удобства. Строителството на тези големи бетонни блокове става бързо и сравнително евтино, което означава, че Марсилия може да се изгради наново за рекордно кратък срок.
Сградата, с която Ле Корбузие сериозно променя традицията, се нарича Cite Radieuse (снимката горе). Идеята е за град в града – над 300 апартамента, но и всичките удобства, нужни на обитателите – един етаж е с магазини и с малка хотелска част (за гости на живеещите), на друг етаж има детска градина, лекар, пералня, а пък на покрива има басейн, фитнес зала и лекоатлетическа писта. Интересно е, че всички апартаменти са на два етажа, като чрез конструкция, наподобяваща тетрис, общи коридори и входове към апартаменти има само на всеки трети етаж. Така сградата реално е на над 30 етажа, но в асансьора има само 12 бутона. Култовият статус, който Cite Radieuse придобива, е толкова силен, че вместо от хора с нисък социален статус, апартаментите веднага са заети от хора на изкуството, елита и т.н. И до днес апартаментите там са едни от най-скъпите в града, а хотелът продължава да работи с оригиналното си обзавеждане.
Идеята за големи блокове се разраства мигновено и не само във Франция, но и в Германия, Русия и други държави, които трябва бързо и евтино да изграждат жилища. Такава е и България. За разлика от утопичния Cite Radieuse обаче, повечето сгради са далеч по-елементарни, по-малки и без всички удобства, които творението на Ле Корбузие предоставя. От „град в града“ се превръщат просто в гигантски „спални“. В Русия, а оттам и в България, идеята за големите бетонни блокове се комбинира с технологията за строителство с готови панели и така се появяват панелките, които доминират пейзажа в софийските квартали и до днес.
Като изключим проблемите с качеството, както и спорния естетически изглед на сградите, панелните квартали имат своите достойнства. Градоустройството е едно от тях – кварталите са просторни и добре планирани спрямо трафика, така че жителите да могат бързо и удобно да се придвижват от и до тях. Струпването на много семейства в един-единствен блок означава, че остават големи пространства за озеленяване, паркинги, детски площадки. Тези утопични квартали обаче така и не се случват – площите за озеленяване и паркове остават ливади, подземните паркинги не се изграждат, а през последните 20 години беше извършено безразборно застрояване между блоковете, което дведе и до проблеми с трафика и градския транспорт.
Първите такива блокове в София са в жк. Толстой. През 50-те и до средата на 60-те строителството е в по-дребен мащаб, но в края на 60-те започва разрастването и през 70-те е голямото развихряне. Планират се и се изграждат гигантски квартали – Люлин, Младост, Дружба.
През 80-те години се наблюдава промяна в технологията – преминаване към тъй нареченото ЕПК строителство, където основната бетонова конструкция се излива намясто, а оставащите преградни стени се запълват с тухли или готови панели. Всъщност ЕПК е далеч по-близо до технологията на строителството на френските сгради след войната, а така построените сгради имат и по-дълъг живот от този на панелните блокове. През онези години е и голямото „изригване“ на архитектите – еркери, заоблени форми, различни обеми и т.н.
Може би най-голямото бетонно постижение на соца е квартал Зона Б-5. Кварталът е строен през 80-те години, архитектурата е в крак с тенденциите за времето, а идеята е била кварталът да подслони художствените среди и интелигенцията. Всъщност Зона Б-5 си заслужава да се спрем подробно на нея в отделен материал през следващите седмици.